Зад клоните на стария ни орех,сведени надолу от умора,
с минаващия сърп луна говорех
тихо- да не чуят други хора.
Разпитвах, че нали е на небето,
къде ми е любимата звездичка,
която всяка нощ, до утро светло,
моя беше- да не съм самичка.
Изтънялата луна с усмивка
отговори, че сега е горе с нея,
че моята звезда била сънливка,
завита с облак е- да се засмея.
Помолих аз луната да ѝ каже,
колко липсва ми докато изгрее
и разкаже на един, за мене важен,
че го обичам- нека се засмее!
Няма коментари:
Публикуване на коментар