През девет планини в десета, насън вървя след твоя диря...
Каква е тази орисия клета-
да те зове душата ми не спира.
Намира твоята душа все някак
до девет кладенеца бистри пътя.
От тях вода ми носиш в мрака,
в която моите очи се къпят.
Любов ми стига девет капки-
да утолят пресъхналите устни,
тъй както в срещата ни кратка,
че да забравя нощите си пусти!
Няма коментари:
Публикуване на коментар