Имам мой свят, построен доста сложен-
хоризонтът е слънчев, пътят с прегради.
В лабиринт денем търся изход възможен,
а нощем над мене валят звездопади.
Умират звездите и раждат се в мене
нови мечти... Като в книга на Мор-
отпращам ги после с обратно броене
нагоре в безкрайния тъмен простор.
Желания нови по стари копнежи,
свързани с теб, моя вечна любов!
Животът без обич за мене е тежък,
а с обич преплетен е тих благослов.
С печат от сърцето ми всичките мисли
безшумно летят в необятна вселена.
Къде ще пристигнат не зная, но искам
от тебе да бъдат с любов споделени!
Няма я музата. Напусна ме скришно.
След себе си ловко следите помете.
Отиде си тихо, без думи излишни,
остави на пътя прекършено цвете...
Поливах го дълго с тъга и със сълзи,
и дълго го пазех от вятър неканен,
от летния дъжд, преминаващ набързо,
от погледи лоши и хорски закани
в калта да го стъпчат, докато е слабо.
Не вярвах на никого, в себе си даже,
но цветето мое живее отляво-
сърцето ми слуша, каквото то каже!
Когато ти от мене си отиде-
душата си изплаках водопадно.
Проклинах образа, довчера свиден,
за който всеки миг копнеех жадно.
По устните пресъхнали потече
струя кръв. И гонена от бесовете
преглъщах думите, които ми изрече,
и търсих помощ горе от небето.
Душата ми да вземе Бог се молих!
Разкъсана от демони на дрипа,
готова бях за вечния си полет-
загубих вяра и надежда скрита.
Останах-волята Му е била такава,
да живея още време на земята...
Разбрах, че Господ любовта ни дава
и е моят най-добър приятел!
Животът ме хвърли шумно зад борда.
Успях да изплувам и дъх да поема,
тръгнах отново изправена гордо-
не исках до себе си никой да взема.
А исках... не много- едно уважение,
едно мъжко рамо, в него да плача,
ръка на приятел в миг на вълнение
и чиста любов да имам до здрача!
Мечтана и далечна съм за теб. Не бива!
По-близо съм отколкото си мислиш...
В съня ти бродя нощем като самодива,
а в утрото роса събирам по зелени листи.
Денем спомен съм- явявам се забързано,
когато в моя снимка погледът ти спира,
а вечер ехо съм от стъпките отвързано,
за да не ти е скучно сам да се прибираш.
Въздишката ти съм, която в просъница
отронва се, щом видиш празен скута си.
Милувка съм по твоята възглавница
от дланите ти, търсещи ме в чуден сън.
Не съм далеко и недей да ме мечтаеш-
до тебе съм- в сърцето, в твоите мисли,
и е достатъчно веднъж да го признаеш,
че заедно с мен да бъдеш си орисан!
Трудно е, но го постигам
и пристъпвам кротко, тихо...
В твоя свят без шум пристигам,
вплела думи в кратки стихове.
Случва се насън да викам
името ти със надежда...
Любовта е тъй велика
и в съня ми те довежда.
А сърцето ми раздира
тишината в празно ложе.
Любовта то с тебе дири-
да обича друг не може!
Делници, празници, нощи самотни отлитат,
не питат как празно е твоето място до мен.
В плен от теб са моите мисли, които се скитат,
преплитат се нов сън и спомен за отминал ден.
А казват очи, които не се виждат, че се забравят,
жарава на пепел, че става от огнище далече.
Изтече толкова време, очите ти не ме изоставят,
правят огън насън, който гори като вечен...
В памет на тази любов, която в мен не умира,
пулсира по вените наедно с кръвта ми гореща.
Палеща любовта е, от сърцето когато извира.
Спира дъхът ми, зърна ли твоя образ насреща...
От снимка на рафта или сънуван копнежно,
нежно ме гледаш, тъй както в първия ден наш.
Кураж имам, завладяна от любов неизбежна,
надежда и вяра са в сърдечния мой екипаж.
